Светлина в края на коридора

Коридор. Тъмнина. Няма прозорци, няма процепи, няма врати. Само един тъмен и прав коридор, по който вървиш, знаейки, че все някога ще стигнеш до така желания изход. Правиш бавни и тежки крачки, очакваш да стигнеш до врата, но нея все още я няма. Вървиш, не спираш. Вървиш още и с всяка крачка съмнението те завзема частица по частица. И все пак не спираш – вървиш и се молиш да е там, вървиш и се надяваш да стигнеш до прага. Вървиш. Не спираш, макар вече да се чувстваш леко уморен от това неоправдано очакване. Спираш се – виждаш в страни процепи и подаваща се между тях светлина. Врата! Но… не е тази, която си очаквал – тази врата е в страни, а не вратата в края на коридора. Замисляш се за миг. Само за миг. След това продължаваш напред още по-обнадежден. Подминаваш първата врата, казвайки си, че щом има една, макар и грешна, ще има и още, ще има и правилна. Крачките се забързват, пулсът също. Тръпнеш в очакване – чувстваш, че е близо. „Още малко!” – мислиш си. Но колкото повече усещаш близостта, толкова повече крайната цел е недостижима. Тъмнина. Няма прозорци, няма процепи, няма врати. Само един тъмен и прав коридор, по който вървиш, знаейки, че все някога ще стигнеш до така желания изход. Него обаче го няма. Надеждата вече те напуска – уморена е да те следва. Ти обаче продължаваш. Макар и бавно, пристъпваш напред, защото знаеш, че връщане назад няма. Няма прозорци, няма процепи, няма врати. Гледаш към пода, който се слива с тъмнината. „Дали не сгреших?”-казваш си, макар да не искаш да чуеш отговора, защото той може да се окаже непоносим за теб. Поглеждаш пак напред. Врата! Процепи! Светлина! Затичваш се без да мислиш дали няма да се спънеш на прага. Стигаш до нея. Стигаш до вратата. Докосваш я – сякаш не вярваш, че тя е там, че най-после си стигнал до нея. Оглеждаш я цялата. През процепите влизат лъчи светлина. Те са толкова силни и ярки, че сякаш образуват ореол. Гледката е толкова величествена, сякаш граничеща с илюзията. Хващаш дръжката – тя е там – в ръката ти, ти я усещаш толкова ценна, че я стискаш с всички сили, сякаш страхувайки се да не се изплъзне. Но не – тя наистина е там. Чака само да я завъртиш и да отвориш вратата.

Обзема те страх. „Ами ако това не е изхода? Ако от другата страна не намеря нищо повече от светла стая, след която има нов коридор?” Замръзваш вцепенен. Не помръдваш. Ръката ти сякаш застива на дръжката парализирана. Не помръдваш. Не отваряш вратата. Оставаш там – на прага. Сам в тъмнината.А светлия ореол минава покрай теб и привлича жадния поглед на някой друг, тръгнал по същия път, по който и ти. Някой непознат, тръгнал по твоя път.

“Мила, ти тука рейса ли чакаш?!”

Слушкам си Мерилин Менсън – Суийт дриймз, тъкмо изгасих фаса иииии… Искам да пиша… Не знам точно за какво, но чувствам нужда да пиша. Нищо, че нямам много време, но искам да пиша.

Ох, да! Време! Леле! Наистина нямам много време. Отново! Това е ужасно! Искам отново да имам време за всичко. Време да си играя, време да гледам детски филмчета, време да направя някоя голяма глупост и време да обмисля как да се скатая, за да не ми се карат нашите. Дори искам да имам време да порасна!

Хах! Сега си спомням как като малка гледах МТВ и когато за първи път видях Мерилин Менсън се чудех дали е мъж или жена. Аз и за Майкъл Джексън (лека му почивка) се чудех. Добре, че имаше кой да ме светне. Колко съм била глупава, а?

Сега обаче няма кой да ме светне. Сега аз сама си се „светвам” и после ме боли глава. Сега дори няма кого да питам. Обикновено питам себе си. И си и отговарям.

Вчера си говорих със С. Исках й съвет. Не знаех какво да правя. Разказах й, че ме е страх. Съвсем логично, тя ме попита „от какво”. Аз й казах… Всъщност не знаех какво да й кажа. И й казах, че ме е страх от много неща. Всъщност се опитвах да се измъкна от факта, че не знаех какво да й отговоря.

Колко глупаво, а?

Ама ние, попорасналите деца, сме много тъпи! Хем ни боли, хем ни сърби, хем на велики се правим.

Ако попиташ едно дете „От какво те е страх?”, то ще ти каже: „От тъмното!” или пък: „От кучета!”, „От пералнята на лошата комшийка!”, ако щеш!

А ние, уж зряломислещите, все не знаем. И макар никога да не си го признаваме, едно дете разбира много повече от нас. Дори едно куче разбира света по-добре от нас и  познава самите нас по-добре отколкото ние познаваме себе си.

Един ден, докато чаках един автобус (шофьорът на предния най-нагло драсна пред очите ми и аз го гоних 5-6 метра като първата откачалка, после го напсувах по български и се върнах да си чакам следващия…), на спирката до мен забелязах едно улично куче, което лежеше на земята и се припичаше лениво.

Стоя си аз сама на спирката, загледах се в кучето, то ме загледа и… видя се, че и двамата сме си без работа, та реших да завържа един приятелкси разговор.

-Здрасти, пич! – казах аз небрежно, за да не си помисли пък нещо лошо… знам ли, и то сигурно си има чувства и опасения…

Кучето не ми отговори, но пък наостри уши заинтригувано, което аз изтълкувах като сигнал за началото на една приятна комуникация.

-И ти си дремеш, тука, а? – отново небрежно се мъчех да заформя тема на новия диалог помежду ни. – Аз също може да си подремя известно време, чакам следващия автобус, а кога е той, едва ли някой знае… Сигурно и ти не знаеш, пък и да знаеше едва ли имаш и часовник… – бързо отреагирах и сама си отговорих на неудобния въпрос. Знам ли… може пък да ме обвини в дискриминация, че щом е куче не знае разписанието на градския транспорт… или пък не познава часовника. Какво да се прави като живеем в мултикултурни страни – хора всякакви, кучета още повече.

След като направих въведението, като един добър ученик, директно преминах към тезата на моя разговор – перипетиите ми по хващането на предния рейс и личната драма, която ми причини шофьорът на раздрънкания автобус. Обясних на моя нов зрител всичко от-до с такава емоция и актьорско майсторство, каквито само аз си знам, че мога да изкарам на бял свят. Не пропуснах нищичко – нито това, как ми се пушеше като на умряло и как дърпах жадно фаса пред вратата на миризливото возило, нито това, как наглия, невъзпитан шофьор на миризливото возило тръшна вратите под носа ми и то Буквално!, нито пък изтървах момента на моето величествено втурване след него и забележителните, уникално НЕадекватни, размятания на заетите ми с какво ли не ръце… Всъщност му разказах подробно дори и за цветущите „хвалебствени” слова, които изрекох по адрес на шофьора, на майка му, баща му и цялата рода до-о-о-о… 9-то коляно.

„Epic fail!”, както казва моят съквартирант, обикновено пльоснат на дивана и забил нос в компютъра.

След като споделих всичко това, на кучето явно нещо му проблесна, надигна отчаяната си муцуна от пепеливия тротоар и се втренчи в мен. Виждайки това, аз се почувствах малко неловко – не заех какво значи този поглед и ми беше трудно да изляза от ситуацията при положение, че дори не знаех каква точно е тя.

-Защо ме гледаш така, пич? – попитах леко гузно аз.

–Бау. – в отговор ми изджавка кучето.

-Аха… Да, прав си. Наистина, ние хората сме едни големи задници. Преди си мислех, че сме като вас – песове, но съм грешала. Не се обиждай за наименованието, просто така си говоря. – смотолевих накрая аз, понеже се усетих на време, че думата „пес” може да му звучи доста дискриминиращо.

- Бау, бау! – вече силно въудошевено ми отговори събеседника ми. И не само че излая два пъти, но и скокна рязко, надигна изцяло ушите си и замаха с опашка.

Аз, вече озадачена, се замислих, какво толкова казах, че да събудя до такава степен интереса му и веднага стрелнах въпроса:

-Какво? Какво имаш предвид? Че и „задник” е меко казано ли?! Да, всъщност и за това си прав! Ние сме малоумни задници. Ето, ти – кучето от спирката ме слушаш, разбираш ме и дори ме открехваш за някои неща от живота. Ти си стоиш по спирките, наблюдаваш ни, анализираш ни и си правиш изводи за нас. А ние какво правим по спирките? Чакаме поредния миризлив рейс с поредния миризлив шофьор, пушим миризливи цигари или пък ядем миризливи бургери тъпкани с ГМО. И ние ви наблюдаваме, но само колкото да констатираме, че ви има и че сте миризливи, заразни и опасни. А най-лошото е, че после, от мързел да намерим кошче, за да изхвърлим миризливите си остатъци от миризливото си ГМО в кръгъл формат, ви привикваме, мятаме ви по някоя олигавена огризка и си изчистваме съвестта, че сме направили едно безкористно добро, което да ни държи влага в следващите 1-2 години…

Изпаднала в дълбок момент на размисли и страсти дори не бях забелязала, че кучето вече беше тръгнало към мен. В момента, в който аз надигнах поглед от прашния тротоар и погледнах зяпналата му муцуна и изплезения от нея език, който беше на косъм от моята зяпнала муцуна, бълваща глупости, то вече ме подминаваше. Леко стресната се обърнах и го проследих с поглед.

На около 2 метра зад мен стоеше един дебеличък, нисък и плешив чичко с голямо шкембе, здраво захванато с протрит кожен колан, но толкова здраво, че по-голямата част от желираноизглеждащата маса беше изхвръкнала над колана и така умело го прикриваше, че дори на места не се забелязваха протърканите части на колана.

Та, въпросният чичко, явно от около 5 минути, мизгаше нещо мазно и миризливо, но макар и с голям „потенциал”, не е успял да доизлапа специалитета на деня. Когато го загледах, той вече беше запалил цигара, за да поуспокои нервите си, опънати в следствие на тежката и неспечелена битка с жалкото подобие на сандвич. Миризливата цигара пушеше из ръцете му, а той се оглеждаше лениво и някак с досада – по мое предположение търсеше кошче, където да изхвърли токсичния си отпадък. Такова приспособление празния му поглед не долови, но пък веднага мерна подминаващото мен и приближаващото него куче.

Виждайки радостното и мятащо опашка псе, мазният чичко лепна огромна мазно-ехидна усмивка на лицето си (ако можеше да се нарече такова) и изскимтя: „А-а-а-а, кученце-е-е, ето ти малко клюпачица. Цял ден я кътам за тебе, че ми е жал – виж се какво си хърбаво…”. Имаше и още подобия на реч, но, слава богу, умът ми отключи инстинкта си за самосъхранение и блокира.

Думи не чувах, но пък стоях втренчено и безучастно наблюдавах мазния чичко, мазния сандвич, омазалото се с него куче….

-Мазници… – спомням си, че измърморих, макар и необмислено, аз.

Изведнъж вцепенението ми беше прекъснато от рязък звук на давещ се мотор. Аз се стреснах, обърнах се инстинктивно по посока на шума и скочих. Шумът идваше от вече потеглящия автобус. Този, който аз отново чаках и същия, който в последствие отново изтървах.

-Чакай! Чакай малко! – крещях отново на наглия, невъзпитан шофьор на поредното миризливото возило. Отново разиграх сцената с моето величествено втурване след него и забележителните, уникално НЕадекватни, размятания на заетите ми с какво ли не ръце… Всъщност, дори цветущите „хвалебствени” слова, които изрекох по адрес на шофьора, на майка му, баща му и цялата рода до 9-то коляно, май бяха почти същите.

Когато вече се спрях задъхана и само чувах шума на изчезващия по прашната улица автобус сведох глава надолу, точно като победен лекоатлетист, и измърморих примирено: „Epic fail!…” . В този момент, като по команда, се обърнах назад към спирката. Чичкото вече го нямаше, макар мазната му аура още да се усещаше. Дори кучето не забелязах в първия момент, но след секунди, фокусирайки се, го забелязах.

То се беше навело към земята и жадно дъвчеше мазната огризка на мазния… човек…

Ако кучето е най-добрият приятел на човека, то тогава кой е най-добрият приятел на кучето?!

 Не! Аз не съм някоя побъркана природозащитничка, която, до такава степен се вманиачава в каузата „да спасим животните”, че да стачкува пред цял свят, облечена само по парфюм ала-Бриджит-Бардо. Нито пък съм решила да мина на режим „тревопасане”, игнорирайки факта, че природата ме е дарила с „кучешки” зъби, присъщи на хищниците. Напротив- дори, ако трябва да съм „скандало” искрена, ще си призная, че съм нямала нищо против парктиката да се тестват козметични и какви ли не още продукти върху животни. В крайна сметка, аз също съм подкрепяла твърдението, че човекът е най-висшето животно на планетата, макар и да съм била доста против мнението, че Човекът не е правилно да бъде определян като „животно”. Е…грешала съм.

     Наистина – човекът не може да бъде наричан „животно”. Той не заслужава да бъде сравняван с животните-обидно е. И по-точно, обидно би било за животните, да бъдат сравнявани с човека.

     През последните няколко години си бях си изградила тезата, че хораса са като… „песовете”. Че са толкова елементарни за обработка, за дресировка. Нужно е единствено да се намери някой, който да всее страх в тях, дори на подсъзнателно ниво, и след това да ги подлъгва да изпълняват това, което той им нареди. Смятах, че както кучетата, така и хората имат нужда от стопанин, от някой, който да слушат, да пазят и да гледат с умиление. Смятах, че както кучетата имат нужда да бъдат „най-добрия приятел” на човека, така и човекът има нужда да бъде най-добрия приятел на някого. Но грешах. Човекът не може да бъде приятел. Той не е куче, той не е пес… дори и „улична мастия” би била твърде възвишен епитет за него. Човекът е… прост(о) човек.

     За разлика от кучетата, които наистина имат нужда да бъдат нужни на някого, човекът изпитва нужда да тъпче някого. За разлика от кучетата, които, макар и до степен наивност, са верни, то човекът до степен наивност е егоист и самовлюбен. За разлика от кучетата, които не мислят за чуждите стопани, за чуждите кучешки колибки, за чуждите кокали, човекът мисли само за това, как да прецака повече „стопани”, как да събори повече колибки и как да открадне повече кокали, дори и да няма нужда от тях. Да. Той би откраднал всички кокали и би ги изгорил, само и само да отприщи собствения си комплекс за малоценност и за липса на материални неща.

     Та… ако кучето има нужда да бъде най-добрия приятел на човека, то човека на кого има нужда да бъде най-добър приятел? Или, по-точно, човекът изобщо изпитва ли нужда да бъде нечий приятел?

     И сега всички тези, които имат най-добри приятели ще кажат: „Да! Разбира се! Аз изпитвам нужда да имам приятел, с когото да споделям щастие и мъка. Имам нужда от приятел, който да ми помага в трудни ситуации и трудни избори, да ме издърпва от дупките, в които от време на време попадам и да ме подритне до олтара в момента, в който ме хване паниката и искам да бягам с писъци, като в „Булката беглец”.”

     И сега аз, която имам най-добър приятел и той НЕ Е куче, ще Ви кажа: „Хора, човеци, НЕпесове, срамувайте се. Срамувайте се, че едно куче е готово, без да мисли, да се хвърли в дупката за Вас, а единственото, от което има нужда и което с право си заслужава, е кокал. Вие обаче му давате кокала, а после се радвате, че хвърля за Вас без изобщо да се замисля. Радвате се… и до там. Не се възхищавате, не изпитвате умиление, благодарност, одаденост. Тези чувства лъжете, че изпитвате към най-добрите си приятели. Напротив! Към тях пък изпитвате НУЖДА! Нужда да споделяте щастие и мъка, нужда да ви помага в трудни ситуации и избори, нужда да ви издърпва от дупки, които сами си изкопавате, и нужда да ви подритва към пътища, които сами си избирате.

      Та ако към кучетата изпитвате радост, а към приятелите-нужда, за кого остана възхищението, умилението, благодарността, одадеността? Дали за някого или за нещо? И ако е нещо, то със сигурност това нещо е само едно – голямото огледало във вашия дом, пред което обичате да стоите, да се взирате втренчено и да се оглеждате от глава до пети и то в захлас. След като преминете през тази ежедневна процедура, си обличате якето и затръшвате вратата зад вас… Без изобщо да забележите, че голямото и масивно огледало се пропуква малко по малко с всеки изминал ден, с всеки следващ поглед в него. Не осъзнавате, че ще дойде момента, в който то ще се сгромоляса величествено над вас, а вие ще останете там отдолу, малки и незначителни, затиснати под стотиците му остри парчета…”

Feeling a moment

   Слушам си „Feeder – Feeling a moment”, рано сутрин е (поне за мен), сутрешното кафенце прогонва бавно и деликатно и най-малките остатъци от снощния алкохол и… Мислите ми са толкова объркани, че в сравнение с тях, разписанието на градския транспорт е София може да се похвали със завидна точност!

   Снощи глупавата ми главица зачекна една тема, която ме накара да се разколебая в собствените си убеждения.

    Както се вижда, не съм писала (нещо смислено) от 7 месеца. Не че не съм искала, просто не можех. Сядах пред компютъра, мъчех се да започна нещо много пъти, но нищо не излизаше и в един момент се отказах. Отказах се. Така, както всеки нормален човек би се отказал от начинание, което видимо не дава никакъв ефект. Нормално е, нали? Все пак не е правилно да тъпчем на едно място, да се инатим и да се вкопчваме в нещо, което не е писано да бъде. Да се вкопчваме в нещо, което не може да бъде написано. Но, ако е нормално, тогава защо това „нещо” ни мъчи, преследва ни като призрак от миналото и всеки път, когато сме податливи, този призрак изниква най-стряскащо от стария килер, но вместо „Бу-у-у-у!”, както по детските филмчета, ни кресва: „Защо-о-о-о-о-о-?!”.

    Страшно. И страшен не е моментът на изненадата-моментът, в който изпадаме в шок за секунди, а после тръгваме да бягаме към безопасно място, стигаме до него и си казваме с утеха „Слава Богу!… Било е само сън.”. Това не е страшно. Това не е кошмар. Това е… било само сън.

     Сънят не е страшен. Сънят не е дори неприятен. Напротив-сънят е прекрасен, защото след като се събудиш от него и видиш, че ужасът, който си изживял, е бил само илюзия, изпадаш в едно леко и нежно състояние на облекчение… Или пък не.

     Моментът, в който си се събудил е страшен. Или пък моментът след него? Моментът, в който си казваш „Но ако това е било само сън, защо сега се чувствам още по-уплашен?”. Може би защото подсъзнанието ти е искало да те постави пред нещо, което всеки трябва да преодолее, препятствието на героя, за да може той да получи своя хепи енд. Това, за което (според някои хора) човек е предназначен да съществува. Мисията, която всеки човек трябва да изпълни, за да се чувтва удовлетворен от себе си и от живота си.

В хаоса навън

Зима е. В 18:00 поемаш пътя към къщи след тежък, натоварен ден.По улиците е хаос.Всичко живо прави същото, което и ти-ядосва се и бърза да се измъкне от цялата тази бъркотия.

 Задръстванията са километрични. По широкия път напред се виждат червените стоповете на стотиците коли пред теб,които чакат и беснеят също толкова много,както и ти. От другата страна, на платното, пък виждаш белите фарове на идващите остреща…Също чакащи,изнервени…

Осъзнаваш,че скоро няма да избягаш от тази блъсканица, и се отпускаш отчаяно на волана. След секунди се обръщаш настрани,до теб, където стои любимият ти човек, и се усмихваш,защото поне имаш компания до себе си и то приятна… Или пък нямаш. Може би пък любимият ти човек те чака вкъщи на топло и ти се замисляш за него и за това, как той те чака там… с усмивка на лицето.

Замисляш се как ти отваря вратата и виждаш тази нежна усмивка.Същата, която блесва при всяка ваша обща или споделена радост. Същата, която виждаше и в началото, когато бегло се познавахте. Същата, която видя и в момента, в който се срещнахте за първи път…

Силен клаксон,чуващ се някъде назад, рязко прекъсва мислите ти и ти осъзнаваш,че движението се е поразмърдало и че трябва да продължиш напред.И го правиш, но вече си с усмивка на лицето, която незнайно как се е промъкнала там подло и потайно…

След малко отново спираш,отново чакаш,отново се заглеждаш в червените и бели светлини пред теб. Но този път те не са толкова еднообразни и изнервящи. Напротив-този път те са приятни и хипнотизиращи.Сега те не те карат да бързаш, а те карат да поспреш, да изживееш минутки щастие с човека до теб или просто да се замислиш колко тежко би било, ако всичко около теб беше тъмно!

Бал с Маски

На един бал с маски погледите обира този, който без срам показва истинското си лице!

Щастие…

Щастието е мираж, който всеки гони. Така, както малките деца гонят дъгата в бляскавия ден, прочистен от топлия летен дъжд.

 

The Dream…

Всяко малко дете се страхува от тъмното,докато някоя нощ остане без нито една светлинка и открие, че на сутринта нищо ужасно не се е случило.

Всяко пораснало дете се страхува от самотата, докато един ден не се окаже изоставено и не осъзнае, че може да се справи и без ничия подкрепа.

Колко струва да си себе си?

    Може би всеки здравомислещ човек си е задавал подобен въпрос. “ Колко струва да съм себе си? Колко струва да запазя вярванията си? Колко струвам аз?”  И, може би, всеки здравомислещ човек не може да си отговори със сигурност на тези 3 въпроса…

  Или, може би, може…?!

   Имаше време, когато бях млада и наивна.Имаше време, когато вярвах,че ако нещо не ти харесва, винаги можеш да направиш собствения си избор и да му се противопоставиш.Имаше време, когато вярвах, че ако пожелая да не се включа в стадото, да не се пусна по течението и да не “играя по свирката” на другите, ще бъда не по-малко добре от тях.Дори по-добре, защото ще съм подвластна само и единствено на себе си.Ще правя не просто това, което трябва, но и това, което искам… Имаше време когато вярвах…

   Сега нещата стоят малко по-различно…Или много по-различно…?Честно казано и аз не знам. Знам единствено, че рядко можеш да си опозиция без това да те засегне твърде силно и без да бъдеш пречупен напълно.

   В днешно време всеки човек трябва да бъде актьор. За съжаление това е факт. За съжаление никога не можеш да си себе си навсякъде, защото рискуваш да Си почти никъде… Или, иначе казано,  си ПРЕЦАКАН!

   Одавна разбрах,че ако не играеш роли пред света, света те изолира…Наскоро обаче осъзнах, че както професионалните актьори не винаги могат да играят роли, които им допадат, така и социалните актьори трябва доста често да се превъплъщават в най-омразните им типажи.И… под “трябва” не се разбира просто “по-добре ще е”, а се разбира “ако искаш да оцеляваш, го правиш”. А кой не иска да оцелява?! Дори повече-кой не иска да успее в живота?! Кой не иска да завърши добро образование, да изгради добра кариера, да създаде добро семейство?! А не са и малко хората, които искат някои от нещата наведнъж. Грандиозният проблем обаче се появява тогава, когато света иска от теб да влезеш в ролята на Супермен или Уондъргърл и да лавираш между 3-те с такава лекота, все едно си го правил с години… Или дори повече-иска да СИ ГИ ПРАВИЛ С ГОДИНИ и същевременно да си млад, добре изглеждащ свежар на златната възраст от 21-22…?! Колко възможно,а?!  Естествено, нали си Супермен и/или Уондъргърл…

   Да, но какво става с тези, които не са?! Какво става с тези като мен?С тези като приятелите ми?С тези като повечето ми познати, които почват от нулата с желание да градират нагоре? Дава им се шанс…?За? За да учат и “да сполучат”?! До кога? Докато някой Супермен, който вече е работил (или поне така казва) с години това, което ти знаеш,че можеш, идва и те изпреварва…? Всъщност, да, именно до тогава ти се стремиш да си извън стадото-да си честен, искрен и коректен. От там на татък си казваш “Майната му!” и приемаш закона на джунглата: “Най-силният оцелява.”. Другите ги изяждат или умират от глад…

   А къде остана поговорката “Учи,мама, за да не работиш!” ?! Хм…като се замисля, май тя още важи с пълна сила… наистина и днес ако учиш не работиш…защото не можеш.Защото някой, вече “изучен”, идва и заема позицията “краля на джунглата”. Макар че никой не знае, от коя джунгла реално се пръкна?!

  

 

Имало едно време…

Имало едно време… Нееее! Не така!…

   Преди много много години… Оу, не,не,не,не!Ужас!…

   Когато времето беше младо и глупостта на хората все още не беше обособена в модернистично звучащото „lifesTyle”… Хм…мисля,че това звучи подходящо…

…Та така де, в това нереално, несъществуващо в което и да е измерение, по който и да е паралел, меридиан или друга права линия по дължина, широчина, диагонал или крива…май се отплеснах много…И все пак, по него време, света бил съвършен. Хората в него били съвършени…И…(все пак това е моята фантазия)… взаимоотношенията между хората били съвършени. Нямало кавги, нито пък интриги.Нямало убийства, нито завист или ревност. Всички се разбирали, приемали своите недостатъци и се обичали такива каквито са. Нямало разбити сърца, несподелена любов, предадено доверие или пък лицемерен паразитизъм. Имало само щастие…

   …Край.

    Плоско,а?И не просто плоско.”Плоско” е леко казано. По-скоро несъдържателно, безинтересно,банално и…илюзиорно.Няма какво да те грабне, няма какво да те заинтригува. Няма какво да те гложди да продължиш да четеш, да продължиш да си представяш, да продължиш да живееш. Няма какво да поддържа пламъка разгорещен.

   Но защо е така?Защо в щастието, такова каквото трябва да е – чисто, просто, нежно и невинно, ние, хората, не откриваме интерес? Защо в щастието, такова, каквото трябва да е, ние, хората, не откриваме живец?Защо щастието никога не може да бъде оценено и прието като такова-чисто, просто, нежно и невинно? Дали защото го няма и ние хората сме невинни, или защото то винаги е пред нас, а ние хората сме прости и не можем да го видим?

   Преди време, но не в някой илюзиорен свят, а в напълно реално време, аз се чудех какво ми трябва, за да съм щастлива. Търсех себе си, мислех над живота си и градях мечти. Готвех планове и се хранех с оптимизъм. По цели нощи прелиствах миналото и дълбаех настоящето, докато малко по малко лазех към бъдещето. И макар и с лазене, бавно, стъпка по стъпка се научих да бъда щастлива с малкото, което имах-а именно със себе си.

   Сега, когато това време отмина, аз разбрах какво ми трябва да съм щастлива. Намерих себе си, осъзнах живота си и сбъднах мечтите си. Сега нощем спя спокойно без да прелиствам миналото и без да дълбая настоящето.Вече не лазя, а гордо вървя напред.Но сега, когато не лазя, а вървя, не знам на къде искам да отида. Сега, когато имам всичко, а не само себе си, аз знам, че трябва да съм щастлива, а…сякаш не съм. Сякаш съм по-празна от преди.

   Човекът е лакомо създание-колкото повече има, толкова повече иска. И все пак, колкото и да е грозно това негово качество, то поне е проява на динамика, на действие, на желание. По-лошо е, когато имаш, но не знаеш какво да искаш оттук нататък, макар да чувстваш, че искаш още от живота. Това е проява на застой.А едно лазене към това което искаш е милиони пъти по-достойно от тъпченето на това, което имаш.

   Всеки обича да твори. Да сглоби нещо, да сготви нещо, да нарисува нещо, да напише нещо. Всеки един дребен или мащабен плод на нашата работа и усилие се нарича „творчество”. Но защо тогава не всеки има правото да се нарече „творец”? И ако го направи, то веднага критиката ще го срине с реторичния въпрос: „Какъв творец си ти?!”

Защо тривиалният образ на твореца трябва да включва измъчена, тъжна физиономия, ексцентрична цялостна визия, странно поведение и асоциален живот? Защо творецът трябва да е страдалец? Не трябва ли?! А тогава, защо като някой каже „творец” и сякаш в съзнанието на почти всички изниква прототипа на един луд, който говори небивалици, реже си ушите без видима причина, доста често е с извратена сексуална ориентация и, разбира се, е мразен от всички,до момента на своята смърт?!

   Звучи като трагедия, нали? А нима не е? Нима всички велики творци не са били следвани плътно от своите лични трагедии? Някои са били слепи, други сакати, трети са давели мъка по загубени близки в алкохол и опиати, а четвърти сами са слагали край на живота си, съзнателно или не.Простичко казано-творците са страдалци.И пак питам „защо”? И пак трябва сама да си отговоря…

    Ами ако не мога? Ами ако не искам да се ровя в чуждата болка или пък да отварям стари рани и да възкресявам своята собствена?

   Ами тогава нека се върнем на онзи фантастичен свят, където всички са щастливи, всички се обичат, всичко е в своя апогей и…няма какво повече да се случи…

    Да…следва „…Край.”, защото няма какво повече да се случи. Няма какво повече да се изживее, какво още да се търси, какво още да се чака и за какво още да се мечтае.

   Тогава излиза, че щастието не е реално. Следва, че то е просто момент, който всеки чака и към който всеки се стреми, за да оправдае силите, които влага в своето начинание. Щастието е мираж, който всеки гони. Така, както малките деца гонят дъгата в бляскавия ден, прочистен от топлия летен дъжд.

   И сега, ако хиляда човека четат това, поне половината от тях ще скочат и ще кажат: „Но аз съм щастлив!”…и биха били прави. И аз бих станала и бих им се поклонила дълбоко, смирено, с целия респект, който бих успяла да покажа. След като се изправя бих ги попитала: „Щом вие сте намерили своето щастие, то тогава сега на къде?”