В хаоса навън

Зима е. В 18:00 поемаш пътя към къщи след тежък, натоварен ден.По улиците е хаос.Всичко живо прави същото, което и ти-ядосва се и бърза да се измъкне от цялата тази бъркотия.

 Задръстванията са километрични. По широкия път напред се виждат червените стоповете на стотиците коли пред теб,които чакат и беснеят също толкова много,както и ти. От другата страна, на платното, пък виждаш белите фарове на идващите остреща…Също чакащи,изнервени…

Осъзнаваш,че скоро няма да избягаш от тази блъсканица, и се отпускаш отчаяно на волана. След секунди се обръщаш настрани,до теб, където стои любимият ти човек, и се усмихваш,защото поне имаш компания до себе си и то приятна… Или пък нямаш. Може би пък любимият ти човек те чака вкъщи на топло и ти се замисляш за него и за това, как той те чака там… с усмивка на лицето.

Замисляш се как ти отваря вратата и виждаш тази нежна усмивка.Същата, която блесва при всяка ваша обща или споделена радост. Същата, която виждаше и в началото, когато бегло се познавахте. Същата, която видя и в момента, в който се срещнахте за първи път…

Силен клаксон,чуващ се някъде назад, рязко прекъсва мислите ти и ти осъзнаваш,че движението се е поразмърдало и че трябва да продължиш напред.И го правиш, но вече си с усмивка на лицето, която незнайно как се е промъкнала там подло и потайно…

След малко отново спираш,отново чакаш,отново се заглеждаш в червените и бели светлини пред теб. Но този път те не са толкова еднообразни и изнервящи. Напротив-този път те са приятни и хипнотизиращи.Сега те не те карат да бързаш, а те карат да поспреш, да изживееш минутки щастие с човека до теб или просто да се замислиш колко тежко би било, ако всичко около теб беше тъмно!