Ако кучето е най-добрият приятел на човека, то тогава кой е най-добрият приятел на кучето?!
Не! Аз не съм някоя побъркана природозащитничка, която, до такава степен се вманиачава в каузата „да спасим животните”, че да стачкува пред цял свят, облечена само по парфюм ала-Бриджит-Бардо. Нито пък съм решила да мина на режим „тревопасане”, игнорирайки факта, че природата ме е дарила с „кучешки” зъби, присъщи на хищниците. Напротив- дори, ако трябва да съм „скандало” искрена, ще си призная, че съм нямала нищо против парктиката да се тестват козметични и какви ли не още продукти върху животни. В крайна сметка, аз също съм подкрепяла твърдението, че човекът е най-висшето животно на планетата, макар и да съм била доста против мнението, че Човекът не е правилно да бъде определян като „животно”. Е…грешала съм.
Наистина – човекът не може да бъде наричан „животно”. Той не заслужава да бъде сравняван с животните-обидно е. И по-точно, обидно би било за животните, да бъдат сравнявани с човека.
През последните няколко години си бях си изградила тезата, че хораса са като… „песовете”. Че са толкова елементарни за обработка, за дресировка. Нужно е единствено да се намери някой, който да всее страх в тях, дори на подсъзнателно ниво, и след това да ги подлъгва да изпълняват това, което той им нареди. Смятах, че както кучетата, така и хората имат нужда от стопанин, от някой, който да слушат, да пазят и да гледат с умиление. Смятах, че както кучетата имат нужда да бъдат „най-добрия приятел” на човека, така и човекът има нужда да бъде най-добрия приятел на някого. Но грешах. Човекът не може да бъде приятел. Той не е куче, той не е пес… дори и „улична мастия” би била твърде възвишен епитет за него. Човекът е… прост(о) човек.
За разлика от кучетата, които наистина имат нужда да бъдат нужни на някого, човекът изпитва нужда да тъпче някого. За разлика от кучетата, които, макар и до степен наивност, са верни, то човекът до степен наивност е егоист и самовлюбен. За разлика от кучетата, които не мислят за чуждите стопани, за чуждите кучешки колибки, за чуждите кокали, човекът мисли само за това, как да прецака повече „стопани”, как да събори повече колибки и как да открадне повече кокали, дори и да няма нужда от тях. Да. Той би откраднал всички кокали и би ги изгорил, само и само да отприщи собствения си комплекс за малоценност и за липса на материални неща.
Та… ако кучето има нужда да бъде най-добрия приятел на човека, то човека на кого има нужда да бъде най-добър приятел? Или, по-точно, човекът изобщо изпитва ли нужда да бъде нечий приятел?
И сега всички тези, които имат най-добри приятели ще кажат: „Да! Разбира се! Аз изпитвам нужда да имам приятел, с когото да споделям щастие и мъка. Имам нужда от приятел, който да ми помага в трудни ситуации и трудни избори, да ме издърпва от дупките, в които от време на време попадам и да ме подритне до олтара в момента, в който ме хване паниката и искам да бягам с писъци, като в „Булката беглец”.”
И сега аз, която имам най-добър приятел и той НЕ Е куче, ще Ви кажа: „Хора, човеци, НЕпесове, срамувайте се. Срамувайте се, че едно куче е готово, без да мисли, да се хвърли в дупката за Вас, а единственото, от което има нужда и което с право си заслужава, е кокал. Вие обаче му давате кокала, а после се радвате, че хвърля за Вас без изобщо да се замисля. Радвате се… и до там. Не се възхищавате, не изпитвате умиление, благодарност, одаденост. Тези чувства лъжете, че изпитвате към най-добрите си приятели. Напротив! Към тях пък изпитвате НУЖДА! Нужда да споделяте щастие и мъка, нужда да ви помага в трудни ситуации и избори, нужда да ви издърпва от дупки, които сами си изкопавате, и нужда да ви подритва към пътища, които сами си избирате.
Та ако към кучетата изпитвате радост, а към приятелите-нужда, за кого остана възхищението, умилението, благодарността, одадеността? Дали за някого или за нещо? И ако е нещо, то със сигурност това нещо е само едно – голямото огледало във вашия дом, пред което обичате да стоите, да се взирате втренчено и да се оглеждате от глава до пети и то в захлас. След като преминете през тази ежедневна процедура, си обличате якето и затръшвате вратата зад вас… Без изобщо да забележите, че голямото и масивно огледало се пропуква малко по малко с всеки изминал ден, с всеки следващ поглед в него. Не осъзнавате, че ще дойде момента, в който то ще се сгромоляса величествено над вас, а вие ще останете там отдолу, малки и незначителни, затиснати под стотиците му остри парчета…”
