Светлина в края на коридора

Коридор. Тъмнина. Няма прозорци, няма процепи, няма врати. Само един тъмен и прав коридор, по който вървиш, знаейки, че все някога ще стигнеш до така желания изход. Правиш бавни и тежки крачки, очакваш да стигнеш до врата, но нея все още я няма. Вървиш, не спираш. Вървиш още и с всяка крачка съмнението те завзема частица по частица. И все пак не спираш – вървиш и се молиш да е там, вървиш и се надяваш да стигнеш до прага. Вървиш. Не спираш, макар вече да се чувстваш леко уморен от това неоправдано очакване. Спираш се – виждаш в страни процепи и подаваща се между тях светлина. Врата! Но… не е тази, която си очаквал – тази врата е в страни, а не вратата в края на коридора. Замисляш се за миг. Само за миг. След това продължаваш напред още по-обнадежден. Подминаваш първата врата, казвайки си, че щом има една, макар и грешна, ще има и още, ще има и правилна. Крачките се забързват, пулсът също. Тръпнеш в очакване – чувстваш, че е близо. „Още малко!” – мислиш си. Но колкото повече усещаш близостта, толкова повече крайната цел е недостижима. Тъмнина. Няма прозорци, няма процепи, няма врати. Само един тъмен и прав коридор, по който вървиш, знаейки, че все някога ще стигнеш до така желания изход. Него обаче го няма. Надеждата вече те напуска – уморена е да те следва. Ти обаче продължаваш. Макар и бавно, пристъпваш напред, защото знаеш, че връщане назад няма. Няма прозорци, няма процепи, няма врати. Гледаш към пода, който се слива с тъмнината. „Дали не сгреших?”-казваш си, макар да не искаш да чуеш отговора, защото той може да се окаже непоносим за теб. Поглеждаш пак напред. Врата! Процепи! Светлина! Затичваш се без да мислиш дали няма да се спънеш на прага. Стигаш до нея. Стигаш до вратата. Докосваш я – сякаш не вярваш, че тя е там, че най-после си стигнал до нея. Оглеждаш я цялата. През процепите влизат лъчи светлина. Те са толкова силни и ярки, че сякаш образуват ореол. Гледката е толкова величествена, сякаш граничеща с илюзията. Хващаш дръжката – тя е там – в ръката ти, ти я усещаш толкова ценна, че я стискаш с всички сили, сякаш страхувайки се да не се изплъзне. Но не – тя наистина е там. Чака само да я завъртиш и да отвориш вратата.

Обзема те страх. „Ами ако това не е изхода? Ако от другата страна не намеря нищо повече от светла стая, след която има нов коридор?” Замръзваш вцепенен. Не помръдваш. Ръката ти сякаш застива на дръжката парализирана. Не помръдваш. Не отваряш вратата. Оставаш там – на прага. Сам в тъмнината.А светлия ореол минава покрай теб и привлича жадния поглед на някой друг, тръгнал по същия път, по който и ти. Някой непознат, тръгнал по твоя път.